ВЪНШЕН РЕД, ВЪТРЕШНА ИНТИМНОСТ

Интервю на Марк Фумароли с Йежи Гротовски.

МАРК ФУМАРОЛИ: По време на последния семинар в Холстебро, Дания беше зададен важният въпрос за това каква роля трябва да играе артистът по отношение на обществото. Някои американски участници заявиха, че има необходимост  от по – силно  непосредствено участие в актуалните обществени проблеми, отколкото тази, представена от вашия театър.

ЙЕЖИ ГРОТОВСКИ: Таква потребност изпитват днес много актьори в целия свят. Аз поставям под съмнение  не толкова основанието, стоящо зад това желание, колкото случаите, посочени като доказателство за неговото значение. Има две изкушения, които  биха могли да ме склонят да напусна пътя си, и да ме отдалечат от факта, че осъзнах театъра като акт на живота. Първото от тези изкушения е свеждането на определени социални и политически отношения до прости и обобщени словесни формули. Бих могъл да полаская  егото си, като жонглирам със  силни думи като „хуманизъм“, „солидарност с потиснатите“, „човешки права“, но това не би ми дало нищо, освен някакво сантиментално и интелектуално удовлетворение. Човешките ни права  трябва да започват с дела, а не с декларации или свидетелства  в полза на самите нас. Ние сме като дървета: няма смисъл да се тревожим за това какво ни подготвя съдбата, какво  ще е времето, дали ще има  вятър или буря, няма нужда да знаем дали земята ще бъде плодородна или не: поради  самия факт на раждането си  сме обречени да отговаряме на предизвикателствата  на живота и на самата  природа, която не бърза и никога не се колебае. Ако зърната ни попаднат върху камък, толкова по-лошо за нас. Но дори това не ни освобождава от задължението: ако откажем под какъвто и да е предлог изпълнението на това, което се изисква от нас, ще бъдем като дърво, което е отсечено и хвърлено в огъня. И така ще бъде редно. Този огън не принадлежи на социалния ред, той пламва в мен, така или иначе, веднага щом предам дълга си на жив човек, дълга си да извършвам постъпки. Моето собствено оцеляване като жив човек е най-застрашено от собствената ми безплодност, и тази творческа безплодност не е нищо друго освен бягство от самото творчеството. Второто изкушение е изкушението да сбъркам личната си изгода  със свободното развитие на природата си. Ако аз като актьор се грижех, на първо място за собствената си изгода, тогава щях да забравя, че репетициите служат за създаване на сценични факти, и че цялата ми работа трябва да се подчинява на необходимостта да се постигнат тези факти. Биха ми били достатъчни самолюбивите претенции, които  дават  зелена светлина на спонтанността ми. Тези благородни претенции ми гарантират най-висок комфорт и ми позволяват да не правя нищо точно там, където трябва да работя, а именно в репетиционната зала. Моите усилия, или по-скоро страничните ефекти  от инерцията ми, биха приключили по същия начин-  в потвърждение на това, което вече имам – моето лично, частно. И цялото си време бих посветил на създаването на така наречената „творческа атмосфера“, вместо наистина да пръстъпя към работа. Ето това и се нарича „импровизация“. Някога, може би, тази дума имаше определено значение. Но днес това е само претенциозна дума, заместваща работата. В съответствие с идеалите,  на които искам  да остана верен, бих могъл да импровизирам, само придържайки се към природата си! В тази „творческа атмосфера“ бих  могъл да се почувствам потопен в топлите води на семейните връзки с останалата част от групата, и освободен от всякаква отговорност. Нея групата би я  създавала, не аз. Аз само бих се интересувал. Бих се задоволил да бъда такъв, какъвто съм. Каквото  и странно нещо да бих направил – да тичам, да вия, да крещя,  бих се почувствал оправдан от  групата. Ако бих искал  само да видя хора, бих потърсил контакт с тях – бих  да докосвал  дланите на партньорите си, бих  ги погледнал в очите. И няма значение, че не бих видял нищо в тях: основното е да бъдеш човек  и да импровизираш, и аз бих го направил, защото това изобщо не е трудно. За да покажа, че и аз съм животно, бих ходил на четири крака и бих  издавал нечленоразделни  викове. Това е биология, това е спонтанността. Накратко, бих се занимавал  със себеизразяване и в допълнение бих го нарекъл „импровизация“. Ако се почувствах уморен, щях да легна, защото това също е едно от правата на човека, и бих оставил  колегите си на сцената с евангелското „нека мъртвите да погребват мъртвите си“. Бих полежал, бих си отдъхнал, все пак това е релаксация. Ние живеем в такъв нервен свят – там  навън има пари, които трябва да спечеля,  или които печеля благодарение на смелите си изказвания  по темата за развитието на човешкия род. И за това трябва да танцувам като кученце  около всемогъщите владетели на умовете и техните мнения. Впрочем всеки от нас обаче знае разликата между истинската работа и фалшивата, и в дълбините  на съвестта си аз ясно осъзнавам това.  Ако основата, върху която е изграден животът ми, е напълно безплодна, ако тази основа е заместване, тя не ми позволява да се отдам напълно. Нека признаем на себе си- да, можем да се лъжем с думи, но да заменим целия живот с лъжа е много по-лошо, защото тази лъжа, внимателно култивирана, отравя цялото  ни съществуване. Това е невероятен начин за заличаване на  границите между театъра и живота. Ако всъщност искам да постигна това, тогава трябва да се върна към опита на собствения си живот, към личния си живот от плът и кръв, към външната и вътрешната си  интимност, където аз приемам   това предизвикателство – да творя като  актьор на сцената, за да направя собствения си живот напълно видим. Моето задължение се състои в това да правя точни етюди въз основа на конкретните факти от моя личен опит, а не в това да импровизирам. Подобни етюди  са напълно  противоположни на импровизациите, които ме предпазват от истинен акт, от актр,  който наистина заличава границата между живота и театъра, и това, което трябва да разкрия в този акт, е точно това, което бих искал да скрия, защото за мен е толкова важно, че не мога да говоря за това с приятели.И ако се похваля, че съм човек, който търси човешкото си достойнство, тогава трябва да съм съзнателен не на думи, а на действия и факти.  Трябва да бъда прецизен  в работата си. По-нататък това, в което се разкрива присъствието на съзнанието е структурата, яснотата, точната линия на работа. Липса на точност в работата, липсата на структура в действието – всичко това не е нищо друго освен грях срещу  съзнанието, и следователно срещу човешкото достойнство, за което се преструвам, че се боря. Ако се похваля с желанието да се примиря със  самия себе си в търсенето на цялост, която би сложила край на деленето в мен на тяло и душа, на пол и интелигентност, би било все едно да кажа, че вече не искам да се чувствам отделен от тялото си, от инстинкта си, от своето несъзнавано, и следователно, от спонтанността си. Проблемът се състои в това,  че спонтанността може да завърши с фалшиво представление, тривиален спектакъл на лъжедиваци в гората, или четиркаки човешки животни, които лаят и хапят задните части на партнорите си. Спонтанността, да бъда наистина спонтанен – това означава да оставя да тече водата от дълбокият поток, който изтича от цялостния ми опит, в това число и физическия, но свързан със съзнанието ми, защото не мога  да го отделям от съзнанието си, колкото и да се опитвам да разкрия спонтанността си. Аз съм такъв, какъвто съм, еднакво отдалечен от механиката и хаоса: между двата бряга на моята същност реката, изтичаща от автентичността на опита ми, може да тече по-свободно или по-бързо.Всяко представление крие в себе си  същата опасност, същия риск като репетицията. Без значение какви субективни съкровища бих могъл да открия  в дълбините на съществото си , за да запълня този път, нищо няма да ме предпази от риска в хода на представлението загубя всичко,  което съм постигнал. Това са условията, при които моята спонтанност и фалшивостта ми  могат да се разкрият в цялата си автентичност. Да, за подобен акт човешките взаимоотношения са от огромно значение. Но това не е игра на семеен живот, на съчувствие. Работя ,и по време на работа ценя и уважавам усилията на колегите си.Уважавам дисциплината на общата работа в съответствие със задачите, които всеки е поел върху себе си, и които го задължават. Редът е предпоставка, която ми позволява да се съсредоточа върху творческия процес. Ние се уважаваме  един друг, защото в колективното творчество всеки има право да твори, но неговото задължение – като отговорна единица – се състои в това да действа според собствената си роля. Има място за срещи, за взаимен обмен и тази обмен  изгаря в огъня на творческия акт. Това няма нищо общо с така наречената „творческа атмосфера“.

МАРК ФУМАРОЛИ:Наблегнахте на задълженията и отговорностите на актьорите като професионалисти. A каква е ролята на режисьора в театъра като акт на живота?

ЙЕЖИ ГРОТОВСКИ: Като театрален режисьор  бих могъл да тръгна към   отношения като в  религиозно братство  с всички членове на групата, до крайна степен, до сълзи и ексхибиционистични изповеди. Бих могъл да си представя, че по този начин създавам ново измерение на комфорт за работа и осигурявам на актьора приемането му в братството, което му дава усещане за важност и сигурност, и по този начин  става  възможен творческият акт. И това би била моята грешка. Мога ли наистина да дам на актьора усещане за приемане, без знание за  цялото му същество,  цялата му природа,  целия му житейски опит? Каква стойност би имала топлината, излъчвана от мен, ако аз, независимо от обстоятелствата, важни или не, отдавам себе си, без значение  на кого? Как един актьор би могъл да различи  кога наистина съм обединен в братство  с него, а кога просто правя някои братски жестове? Не, това, което трябва да създам между него и себе си, е поле за творческо разбиране. Това е очевидно, когато излизаме един срещу друг без думи, или почти без думи, но във всеки случай без условни жестове, които имитират братството. Това е очевидно, когато в негово присъствие забравям, че съм режисьор, и то не  защото бих искал да усиля в отношението си към него  външната проява на братството, която само би прикрила  липсата ми на дълбок интерес към него. И обратното, това чувство  за принадлежност към творческа общност, а не към семейство, което осигурява комфорт, може да стане за мен като режисьор изкушение да надценя значително авторитета си. Безспорно е вярно, че деловите  отношения трябва да се установят в рамките на свободно приетия, обективен ред,  еднакво обвързващ както режисьора, така и актьорите. И не е нормално, ако режисьорът се ползва с всички привилегии на този  установен ред,  а актьорът има само задължения, свързани с работата. Наред с лицемерния режисьор, който си играе на  братство,  в другата крайност е режисьорът, когото бих нарекъл  звероукротител. По какво можете да го познаете? По това, че той никога не се обръща към актьорите, не ги предизвиква, не насочва  вниманието им върху някакво специално качество – светещо и чисто съзнание, съзнание, което само по себе си удостоверява собственото си присъствие. Съзнание, което премахва всякакви калкулации , но в същото време е внимателно и щедро. Режисьорът-звероукротител, напротив, иска да получи всички творчески елементи от актьорите с помощта на сила. Въобще, незачитайки самия процес на израстване той е този, който знае предварително какво да прави. Има актьори, които харесват този тип режисьор. Той ги освобождава от отговорност за творчеството.

МАРК ФУМАРОЛИ: Наскоро в САЩ се разгоря голяма дискусия за художествената и етична стойност на голотата на сцената. Как реагирате на това?

ЙЕЖИ ГРОТОВСКИ: Голотата и сексът са това, което  аз наричам външната интимност на човека: няма нищо подозрително, съмнително или нещо достойно за съжаление  в тази интимност. Нещо повече, мисля, че е точно обратното. Но няма нищо по- жалко и нищожно от гледката да превърнем тази външна интимност в стока, в предмет на търговията. Откъде започва порнографията? Тя започва там, където се сблъскваме с  външната интимност на човек, лишен от вътрешна интимност. Тоест там, където интимността не е цялостна. Обърнете внимание на порнографските снимки –  съдържат  всички интимни аспекти на човешкото същество, но това е само тяхната повърхност. И това е абстракция, защото другата страна на човешката интимност отсъства в тях, и не може да бъде  намерена в търговските условия, в които са направени тези снимки – тук човешката интимност се купува и продава. Тук голотата, както и в театъра, функционира с единствена цел – рекламата, която трябва да привлече колкото се може повече потребители – тук човешката интимност се купува и продава. В нашата епоха, когато религиозните ценности са напълно изчерпани, човешката интимност е може би единствената ценност, която все още има шанс за спасение,  защото има по-скоро земен, отколкото небесен произход.Човекът в своята интимност е  последната от нашите светини. Трябва да направим камшик от въжета и да изпъдим от храмова търгуващите със светините ни. Дълбоко вярвам в работата на актьора, в която пълното разкриване и разголване, в стария и благороден смисъл на думата, играе решаваща роля. Посредством това разголване актьорът може да се изкачи на върха, който е обективен и даже телесен, но разголването е нещо, което не бива да бъде продавано. Ако актьорът  на практика познава това разголване, както в стария благороден смисъл, така и в обективния, осезаем смисъл, тоест в плът и кръв, тогава той може да застане пред публиката, дори когато е облечен от главата до петите.  Но заради живите импулси, излъчвани от него и разкриващи го, той ще бъде по-гол от актьора, който се съблича публично, за да скрие липсата на искреността си като актьор, и следователно като човек. Ако сте против връщането към лицемерния морал на Тартюф, тогава  трябва да проявявате още повече уважение към онова, което е свято, повече любезност, повече достойнство и да не лишавате от стойност секса и голотата.

МАРК ФУМАРОЛИ: Броят на зрителите на вашите спектакли  е много ограничен. Няма ли опасност да станете театър за елитна публика? Според вашето усещане отвъд  коя граница  е невъзможна истинска конфронтация между актьори и зрители? Не мислите ли, че конфронтацията между актьори и зрители изисква прякото участие на публиката?

ЙЕЖИ ГРОТОВСКИ: Всеки зрител има свои собствени потребности, и освен това тези потребности могат да претърпят промени в течение на живота му. Нашата задача като артисти е да намерим зрители, които наистина се нуждаят от този вид работа, която вършим. Това, което в миналото е било привилегия на определени групи от обществото, сега е привилегия на всеки човек от  улицата – правото на избор, и в частност правото на избор на такъв вид театър, на  такъв вид  творчеството, от което се нуждае. И ми се струва, че ако се  търсят срещи с всеки зрител, както и ние правим, а не изобщо с публиката, би било по-добре, ако аудиторията не е прекалено голяма. Нашите спектакли  са предназначени за такъв брой зрители, при който те   са в състояние наистина да ги възприеат. Съвсем различен е  въпросът, че нашата зала  във Вроцлав е малка,  и това се отразява на структурата на спектаклите ни. Някои музикални произведения са предназначени за малък брой инструменти, а не за симфоничен оркестър. Зрителите, разбира се, не са инструменти, но ние създаваме нашите спектакли  с мисълта за неголяма аудитория. Във Вроцлав играем за зрители, чийто брой варира от четиридесет до сто души. Ако вземем предвид разликата в населението на Ню Йорк и Вроцлав, тогава вероятно в подобен театър в Ню Йорк щяхме да играем представления за хиляда или за хиляда и  шестстотин зрители. Може ли такъв театър да се нарече елитарен? И ако е възможно, тогава какъв елит е това? В нашия град имаме зрители от различни възрасти, от различни класове на обществото, с различно образование. Има университетски преподаватели, които реагират много живо, а има и такива, които изобщо не са идвали в нашия театър или, ако са го направили, са останали безразлични. Има работници, които реагират и възприемат много оживено, а има и такива, които ни игнорират. Ако говорим за проблема с пространството, във всяко представление търсим определен тип пространствени отношения между актьори и зрители, между полето на играта и мястото, където са наблюдателите. Значението на този проблем в изкуството на театъра е силно преувеличено. И така, по-специално, прякото участие на публиката  се превърна в нов мит, в чудотворно решение, и не изключвам възможността театърът ни, несъзнателно да участва в изграждането на този мит. Всъщност пространственото отношение е от съществено значение само ако е неразделна част от структурата на представлението. Ако тази вътрешна съгласуваност отсъства,  то всеки експеримент, свързан с пространството на спектакъла  става само предлог, за да ни освободи от нашите истински отговорности. Никой няма право да жонглира с идеи, вместо да поеме цялата професионалната отговорност. Сякаш ако смесим актьори и зрители, ще постигнем непосредственото участие на зрителя. Опитът показва, че установяването на пространствено разстояние между актьори и зрители често преоткрива близостта между тях и обратно, най-добрият начин да се създаде един вид пропаст между тях –  е просто да ги смесите в пространството. Ние с Йежи Гуравски, моят главен сътрудник в тази област, много години изучаваме този проблем. След много проучвания, експерименти и размишления, ние все още се съмняваме във възможността за пряко съвместно участие в днешния театър, в епохата, когато няма нито обща вяра, нито някаква церемония, литургия, вкоренена в обществената психика, която може да се превърне в ос за ритуала. Всичко, което мога да кажа с пълна сигурност е, че в театъра на нашата цивилизация не срещаме никъде  непосредствено съвместно участие. Театърът  Лаборатория търси зрител-свидетел, но свидетелството  на зрителя е възможно, само когато актьорът достигне до завършванего на истинския акт. Ако няма истински акт, тогава на какво да се свидетелства?

Превод от руски език Йордан Славейков

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create your website with WordPress.com
Get started
%d блогъра харесват това:
search previous next tag category expand menu location phone mail time cart zoom edit close